Радина Ралчева, Go Green Communications

Радина Ралчева е експерт по PR и комуникации. Тя е основател на Агенция за комуникации Go Green Communications. Пълна е с живот, идеи, динамика. Около нея винаги се случва нещо. Отличен комуникатор и цветен оратор.

Тя може да бъде полезна на предприемачи от всякакъв тип: да вдъхнови младите; да “завърне” в реалността вече установилите се; да реконструира комуникционните стратегии на големи компании… Това е така, защото опитът, който има е солиден: била е в управленски функции на корпорации, член е на Управителния съвет на Българското дружество за връзки с обществеността.

Бързам да задам един куп въпроси! И отново си говорим на “ти”, защото искам да я приближа и към вас.

… ЛИЧНО

Прочетох твоето изказване на профила ти във Facebook: “Като цяло честичко си повтарям ред от една песен на Aerosmith – Life’s a journey, not a destination. Понеже ми се случва да губя посоките понякога, сигурно за това…” Не изглеждаш като човек, който да губи посоката… За какво става въпрос тук?

Като виждам първия въпрос, ми се струва, че се очертава дълго интервю. Дано читателите на твоя блог да имат търпение да го изчетат. Като казах блог, ще използвам случая да те поздравя за него – винаги, когато имам време, го чета. Не знам как успяваш, но намираш много цветни, витални и интересни хора, които да представяш, нетрадиционни гледни точки. Да си го кажем направо – в блога ти има доста любопитни неща, които не се срещат в стандартните бизнес издания.

А сега на твоя въпрос – благодаря, че ме приемаш за човек, който не губи посоката. Истината е, че всеки от нас я губи по един или друг начин. И аз не правя изключение.

Представи си, че си предприела пътуване. Знаеш къде искаш да стигнеш, но възможно ли е да вървиш само по права линия? Не става. Така е и в живота. Поне в моя.

Появяват се кръстопътища, отклонения, препятствия, съмнения, несигурности, предизвикателства, изкушения. Затова от време на време се обърквам. Има и друго – животът наистина е пътуване, а не крайна цел, защото след всяка крайна цел следва нова, нали? Представяш ли си ме как си казвам: „Искам да постигна това”, постигам го и после какво, да спра ли?

Казано честно, трудно е да не загубиш посоката. Понякога е особено изкушаващо да приемешл

есно решение, да не вървиш срещу течението, да послушаш лош съвет… Така човек се губи. Но знаеш ли как разбирам дали съм при себе си – ако не се чувствам комфортно в кожата си; ако съм безпричинно напрегната, знам, че трябва да сверя посоките. То е едно особено вътрешно усещане за дискомфорт, което в моя случай е безпогрешно. Ей такива са нещата с пътуването и посоките човешки…

И до днес ясно помня едни твои думи: “Щом като вече си на стъпка две, не се връщай към стъпка едно”. Разкажи ми малко повече за този твой принцип.

Да. За мен това звучи логично. В живота няма бутон Undo, затова просто продължавай напред. Няма как да поправиш вече приключили неща, може само в хода на случването да анализираш в движение и да правиш корекции, така че да подобриш крайния резултат. А и нищо не става така, както е планирано, нали? Затова човек трябва да може да се отърси от онова, което е минало, от етапа, който е приключил, за да оптимизира онова, което прави сега и онова, което предстои. Толкова. И да не съжалява за нищо! Но да може да се извини, ако трябва.

Какво те вълнува точно сега?

Точно сега ме вълнуват не особено приятни мисли. В момента ми липсва оптимизъм. И енергия. Липсва ми онова усещане, че не може да не може. Твърде много натиск, твърде много некомпетентност, твърде много компромиси и прочие. Освен това, в последните дни си задавам въпроси от типа:

На кого му пука за професионализма?

Имам натрапчивото чувство, че на нашия пазар няма нужда от истински професионални продукти – такива, зад които стои експертиза, капацитет и опит, изграждани с години. Търсят се по-скоро половинчати неща, направени на две, на три. Може би много хора не приемат, че имат нужда от експертна помощ; мислят си, че разбират от всичко.

Това ме изправя пред доста екзистенциални теми, понеже съм консултант и работя с нематериални конструкти. Ако никой няма нужда от такива услуги, се чудя как да верифицирам всичките години, които прекарах в трупане на професионализъм.

А и какво сега, не мога да поправям коли, макар че може би щеше да е хубаво.

Не съм чула някой да мрънка, че монтьорът му иска еди колко си пари за ремонта. А и да мрънка, плаща си. Сега се чудя как да се надъхам, понеже ентусиазмът, както казваше професор Биолчев (по времето, когато ми преподаваше), е езотеричен субстрат и има нужда от подхранване. Може просто да съм изморена. Стана малко минорен този отговор, затова ме питай пак същото след няколко дни, току виж съм се самоубедила да продължавам да разбивам стената с глава. Аз и сега не съм се отказала, само разсъждавам по въпроса за живота, вселената и всичко останало.

А с какво не можеш да се примириш като личност?

Е, тук вече става по-сложно. Започвам да изброявам, пък да видим.

С войнстващата посредственост, с търсенето на най-малкото съпротивление, с липсата на истински ценности, с нежеланието да бъдеш активен, с мърморенето, което не е придружено от никакви действия, с примирението, сервилността, нежеланието да се развиваш, с нетолерантността, с неспособността да си казваме изключително простички, но съществени неща като „Извинявай”, „Благодаря”, „Как си?”, с търпимостта към глупостта, наглостта и безпардонността, със съсипването на българската природа и на още много неща в България заради алчността на шепа хора, с некоректността, с мрачните, нещастни, фрустрирани хора, които виждам всеки ден и които стават все повече и повече, с липсата на перспектива, с усещането за отчаяние и безнадежност, които ме заобикалят, със засилващия се натиск „по-бързо, по-бързо, по-бързо”, с безсилието, което цари; с липсата на осезаема концепция за бъдещето ни, с още доста неща.

Един мой приятел, който от десетилетия живее извън страната, ми каза веднъж, че имам сериозен проблем, който според него е, че живея в България, но не мисля като българите. Иска ми се да не е прав. Ние всички сме „българите”. Познавам много хора, приятели, които имат проблем със същите неща. Притеснителното е, че с тях водим този разговор вече повече от 20 години – сякаш за някои неща времето е спряло и дори се връща назад. Депресиращо усещане. Знаеш популярната приказка, че „Повторението е майка на знанието”.

Аз обаче мисля, че повторението е майка на затъпяването.

През погледа на моята житейска перспектива това се доказва всеки ден. Така че, както виждаш, имам непримиримост към доста неща. Вероятно щях да живея с по-малко напрежение, ако не беше така, ако не мислех за тези неща, но не си представям живота си така – по повърхността. С това не казвам, че всички трябва да са като мен – хора различни, но казвам, че при мен не се получава да не му мисля много. Иначе съм много ведър, оптимистичен човек, не се отказвам лесно, може би затова още съм в България.

… ПРОФЕСИОНАЛНО

Преди време ти звъннах по телефона за консултация. Ти ми отдели 40 минути – изслуша ме, зададе ми въпроси, даде си експертните съвети. Беше заета, но го направи. Защо?

Да, спомням си този случай. Конкретният отговор, свързан с теб, е, че те смятам за ценен човек, приятел. Затова съм готова да те подкрепя, ако имаш нужда; да ти кажа мнението си, ако ме попиташ и т.н. Но понеже подозирам, че влагаш във въпроса по-общ смисъл, чудя се как да ти отговоря, без да звуча като проповедник.

Виж, времето си е мое, давам го на когото аз преценя. Повечето хора не биха постъпили така, наясно съм с това. И може би са прави. Обаче аз съм такава.

Ако човек се обърне към мен за помощ, няма да го попитам „Колко ще ми платиш?”. Не че консултирам безплатно, но не може само това да ме мотивира. Разбира се, че има значение и кой е човекът, който се обръща към мен, но като цяло вярвам, че да даваш, в общ смисъл на думата, е много по-важно, отколкото да вземаш.

Какъв е смисълът да трупаш знания, умения, опит и т.н. за себе си, да ги „къташ” да не би утре някой, на когото си ги предал, да стане по-добър от теб и да те измести. Много ясно, че ще те измесят – това е кръговратът на живота. Много ясно, че някой, когото си учил преди време, може днес да учи теб. Иска ми се да вярвам, че ако си помагал, а дойде момент ти да имаш нужда от помощ, все някой от тези хора, които си подкрепил, ще помогне на теб. Май не става така, но… не си представям да изчислявам всяка минута от времето си, да калкулирам ползи/ загуби, да пресмятам колко давам и колко взимам и все да се опитвам балансът да е в моя полза. Така че „Защо, защо?” Защото трябва да има и такива като мен сигурно.

С какво си спомняш началото на твоето професионално развитие?

Началото. Отдавна беше. Бях много стресната, изобщо не знаех за какво става дума. Не знаех дали това е нещо, с което ще мога да се справя; много се притеснявах.

Не съм се насочвала съзнателно към тази професия, просто се „намерихме”.

Нито едно от образованията ми не е пряко свързано с публичните комуникации, но когато започнах да следвам, такива специалности нямаше, появиха се някъде в процеса на образованието ми.

Първата ми ПР работа беше да правя прес клипинга. По старомодния начин. Четеш вестниците, маркираш това, което е важно, копираш го, надписваш дата, издание, страница. Всичко това събираш на хартия в една папка и го даваш на клиента. И така всеки ден. Ето с това започна кариерата ми в ПР.

Другото, което си спомням, беше

вътрешният триумф от всеки малък, направо незначителен успех, който постигах в началото. Все едно бях изкачила Еверест.

Например, когато за първи път отидох на среща с клиент или написах сама съобщение за медиите. Много бях въодушевена, исках да уча повече, да правя нови неща. Мисля, че и до днес нося това в себе си.

Третото, което помня от онова време, са страхотните ми колеги, впоследствие приятели. До ден-днешен те са сред най-близките ми хора. Понеже повечето са дами, аз и те имаме наш „кляфкенски” клуб – Women In Black. Не се шегувам. Ако ти кажа какви невероятни неща сме изживявали и изживяваме с тях, допускам, че няма да ми повярваш. Събра ни ПР професията. Някои от тях дори и тогава не се занимаваха с ПР, други вече не се занимават с това, но сме уникална и много силна дамска група. Аз много ги обичам всичките. За такива неща се сещам, когато стане въпрос за началото. Този въпрос определено ме накара да се усмихна.

Защо Go Green? Kaква е концепцията на твоята агенция?

Вярвам в устойчивото развитие, в това, че всички сме част от този свят и сме свързани. Когато си мислех за име на агенцията, всички работни варианти бяха свързани с нещо живо, с нещо от природата. Накрая се спрях на това – стори ми се самообясняващо се. А и съдържа закачлив призив – Go Green – не е пасивно. Ясно е, че като агенция приветстваме стойностните „зелени” проекти и с удоволствие разработваме или работим по такива. Разбира се, не работим само по такива проекти (на нашия малък пазар е доста трудно да се профилираш тясно), просто те са ни слабост.

Какви са професионалните ти каузи?

Не са много, но мисля, че са важни. Едната е

да се създаде работеща, ефективна и единна професионална общност.

Може да се каже, че в това отношение сме близо, много по-близо отколкото бяхме, трябва ни още мъничко желание и воля, но понякога малките стъпки се оказват доста времеемки и трудни.

Другата е

да се стандартизира професията.

Днес всеки си позволява да се титулува ПР специалист, ескперт и др. А не може така. Ясно е, че титлата не те прави професионалист. За мен е важно да имаме стандарт, да е ясно кой го покрива и кой – не. Не говоря само за образователен ценз, а за комплексно разбиране на въпроса. Така ще избегнем множество последствия, които днес наблюдаваме и които не правят услуга за развиването на авторитета на нашата професия, правят я удобна сфера за изява на всякакви хора, удобна „мишена” за некоректни коментари, изказвания, мнения и удобно извинение за различни провали. За това важна роля имат и професионалните организации като БДВО.

Третата ми кауза е

нетърпимост към неетичните практики.

Мисля, че няма смисъл да обяснявам защо.

Явно е, че си човек, който предава опита си, без да се скъпи. Какво мислиш за приемствеността в средите на PR – има ли такава, или повече е съревнованието?

Не мога да дам еднозначен отговор. Нямам толкова комплексен поглед, но до където ми стига погледът, мисля, че в последните години приемствеността е по-видима. Едно, че много практици преподават на младите, на студентите, второ, че между колегите тече повече обмен на информация и практики. Разбира се, че винаги ще има съревнование между нас, ние се славим като хора, които обичат да побеждават, но има и кооперативност.

Нашата професия е силно конкурентна, но в същото време има уважение, приятелство. Е, има и не толкова честна игра, но къде я няма. На мен ми се иска повече – повече общност и по-малко интереси, но за това вероятно трябва време. Фактът, че

сред хората, с които се конкурираме на пазара има такива, които наричам приятели, с които обсъждам дори професионални въпроси без притеснение, мисля, че е показателен.

И друго се сещам – много колеги се кооперират за проекти, които изпълняват заедно – това очевидно води до обмяна на практики, умения, капацитет. Струва ми се, че голям процент от колегите, които наистина има какво да кажат, са готови да обучават. Почти всички агенции, а и вътрешни ПР отдели, имат и стажантски програми. Естествено всичко е в някакви граници, които да запазят здравословната конкуренция, но определено имам добро усещане.

3 УРОКА ПО БИЗНЕС ОТ РАДИНА РАЛЧЕВА

Само три значи. Добре, ще кажа първите три, които ми идват на ум.
Първо: Не се страхувай! Ако не опиташ, няма как да знаеш какъв ще е резултатът. Може да е успех, може да е провал, но дори да е провал, това е някакъв резултат, от който учиш нещо.

Второ: Преценявай силите си и битките си! Просто бъди честен със себе си! Никой не знае всичко за всяко нещо, а и не е възможно да постигнеш ниво на информираност, което да ти гарантира успеваемост. Подобно очакване е мисловна заблуда – не съществува в реалността. В реалния свят нещата понякога се променят за секунди; има случаи, в които трябва да реагираш, без да знаеш почти нищо. В реалния свят няма нищо сигурно и нищо гарантирано. Нещата не стават като в книгите. Макар да е много полезно да четеш повечко – това е изключително плътна основа, на която стъпваш, за да действаш; тя помага много.

И последното нещо: Вярвай си!  Ако ти самият не вярваш в себе си и в това, което правиш, не виждам как ще ти повярва някой друг.

Kакво е специалното ти послание към читателите на блога?

Да не се примиряват с онова, което не им харесва.

Да не спират да предизвикват себе си, дори и ако никой не го иска от тях.

Да намират основание да продължават, дори когато изглежда безмислено. Да не си позволяват да живеят чужд живот, да бъдат себе си, колкото и трудно да е това.

Да не вярват на хора, които често казват: „Това е невъзможно”. Възможно е. Човешката цивилизация и история го доказват. Обикновени хора го доказват всеки ден и променят света. Не е нужно да отговаряш на определени условия, за да можеш да правиш невъзможното. Всеки от нас го може. Величието не е непременно в големите неща.

Ще призова читателите на твоя блог да бъдат добри, да се усмихват и да мечтаят! Поздравявам ги с една мисъл на Ганди: „Превърни се в промяната, която искаш да видиш”. Както обичам да казвам, ние сме част от този свят и нямаме извинение, ако само заемаме място – трябва да създаваме смисъл.

РУБРИКА: ИЗВЪН БИЗНЕСА

КОНЕТЕ… не са просто хоби, а голяма любов!  Много съм благодарна на страхотния ми треньор по езда – Деси Орозова, с която отношенията ни започнаха като учител и ученик, но днес сме вече приятели.

Дария е кобилката, която ме търпи да я яздя. Конете са прекрасни животни и мога да прекарвам цялото си време с тях.Мечтая един ден да си имам щастливи коне в мое ранчо.

Още от и за Радина Ралчева:

Отношението към PR практиците се движи от „Осанна“ до „Разпни го“

Добрата фирмена репутация е решаваща

Пълна автобиография

ОЧАКВАЙТЕ: 

Радина Ралчева дава експертни съвети за бизнес в криза и как един млад бизнес да се позиционира комуникационно. Статията ще бъде публикувана на 29-ти февруари.