Ето я! Ето я! Ето я! Това е първата история от поредицата „Вдъхновяващи истории“, които получаваме от вас – нашите верни, прекрасни и много мотивирани читатели! Продължавайте да ни изпращате своите истории на info@media-start.net и се присъединете към събитието ни във Facebook :)!

Велинград през ’94-та беше (и донякъде все още е), място, където можете да размените стока за стока или да купите продукти директно отпроизводителя, за добро или зло, без намесата на държавата. Вероятно последното е предпоставката тази история да се случи.

Едва три години след смяната на властта, всички изпитваха трудности да се справят с новите условия. Но за едно десетгодишно момиче всичко това бе загадка:

– Как така няма пари?! А какво има в банките тогава? И с какво работят магазините?

– Няма пари. – каза майка й. – Освен това, не е добре за теб да слушаш тази музика.

За музиката може би беше права. Но за парите?! Всеки ден хората вземаха и даваха пари на някого, банките съхраняваха пари, имаше ги в касите на магазините. Хората по улиците носеха пари в джобовете.

– Ако изкарам пари, ще мога ли да си купя албума?

– Да.

Момиченцето отиде да се види с приятелка и й разказа случая.

– Като се замисля, мога само да продам нещо, за да изкарам парите, които ми трябват.

Тогава видя наскоро родените зайчета в задния двор на приятелката си. Доколкото знаеше, семейството й нямаше намерението да ги отглежда.

– Искаш ли да попитаме вашите дали са съгласни да продадем зайчетата срещу част от парите? Ще съберем и играчки, които да продаваме на ниски цени.

Идеята на двете момичета бе одобрена. И не само – можеха да си разделят всички пари, които изкарат от продажби.

Разбира се, да видиш деца да продават зайци в парк, е забавна, донякъде смешна гледка. Кой би купил? И все пак по обяд те продадоха едно зайче. Когато си разделиха парите, половината от тях бяха достатъчни за закупуване на музикалния албум.

– Невъзможно! Открадна ли ги от някъде? Откъде? – не повярва майка й.

–  Не. Изкарах си ги. Попитай комшиите. Тези пари са мои, от моя труд.

До албум не се стигна. Но oт това десетгодишнo момиче може да се научат много неща.

Например, че онова, което изглежда невъзможно за едни, не е непременно невъзможно и трябва да се опита. Че понякога успяваш, защото не осъзнаваш, че може да се провалиш. Че няма нещо, вдъхващо повече увереност и спокойствие пред обвиненията, като съзнанието за изкарани с достойнство пари. Че честността и откритостта в партньорството винаги водят към добро. Но като се замисля, най-важният урок от тази история е да си спомняме.

Невинаги ще сме способни да усвоим мъдростта и способностите на другите, гледайки вдъхновяващия им живот, но винаги ще имаме своите собствени истории за успехи. Да си спомняме, че ни е трудно не за първи път, но и не за първи път  ще  се изправим.

Сега, в края на тази история, може би трябва да направите нещо, за което никой няма да разбере, но е изключително важно: застанете пред огледалото и си спомнете кои сте. Аз също ще потърся момичето, което продаде заека.

Казвам се Цветелина Бояджиева. Живея там, където ме посади мигът. Интересувам се от вечните неща, търся ги навсякъде. Трите ми принципа за успех в живота са:

1. Невинаги ще има утрешен ден, но докато слънцето се издига над хоризонта, човек трябва отново да се изправи заедно с него. Не може да се предаде.

2. Нищо няма да остане скрито. Затова върши и видимото и невидимото с еднакво отношение.

3. Всичко, което вършиш, върши с любов към ближния и към дейността си.