Да бъдеш първи е свързано с риск, отхвърляне и отстояване на каузи, в които (може би) само ти вярваш. Възхищавам се на хора, които се изправят срещу общоприетото в името на справедливостта. Един такъв човек е Елизабет Блекуел (1821-1910) – първата жена лекар в Америка. Как е извоювала това право? Как е имала силата да  разчупи рамките? Това е нейната история:

Шокиращо е поръчението, което Елизабет Блекуел чува от своята приятелка, която е на смъртно легло: „Ти трябва да станеш добър лекар!“. Да бъдеш едновременно и жена, и лекар, е било невъзможно за начина на мислене през 40-те години на 19. век.

Освен сблъсък със статуквото, тя е във финансови лишения, без медицински опит и образование. Дори и да има всичко това, до момента, нито една жена не е била приета в медицински колеж.

Мечтата да бъде лекар започва да нараства и Блекуел се устремява към нея. Като начало, започва работа като учителка и помага на местен лекар. Тази практика би й дала възможност да се яви на изпит по медицина. Лекарят, при когото практикува, й дава съвет да се дегизира като мъж за изпита. Според него, това е единственият начин да бъде оценена.

Така започват опитите на Блекуел в света на здравното образование. Тя кандидатства в най-добрите училища, но не я приемат никъде. Това я принуждава да снижи критерия. Започва да подава документи в по-малко престижни учебни заведения. Нямаме данни на колко места е кандидатствала, но са много.

Не може да повярва, когато получава едно одобрително писмо от факултета по медицина в Женева. И от там кандидатурата й е почти отхвърлена, но ръководството прави една грешка: допитва се до студентите дали да приемат жена в медицинското образование. Всички мислят, че това е просто шега и гласуват с „да“. Ето така я приемат.

Това, че е приета от ръководството, не й отваря врати за приемане от общността. Първоначално е отбягвана от състуденти и професори. Не е допускана до лекции. Постоянно среща укор и отхвърляне. Местните хора я мислят за луда и неморална заради желанието й да стане лекар. Как се вирее в такава среда? Блекуел сякаш не допуска нищо от това, което е навън, да влезе вътре в нея. Тя се съсредоточава единствено върху образовнаието и, за изненада на всички, тя е отличиникът на курса. По време на диплимирането, деканът я поздравява за постиженията, но изразява и съмненията си дали би допуснал други кандидатки, защото това внася дискомфорт за учебното заведение.

Но фактите говорят повече от закостенялото мислене: 

• След пробива на Блекуел, вратата за жени лекари се отваря завинаги. Още по онова време, няколко университета за медицинско обучение отварят прием за жени.
• Елизабет основава университета New York University Downtown Hospital, който функционира и до днес. Тя поверява управлението му на сестра си, която също е лекар.
• Заминава за Англия и там развива успешна частна практика. 
• Участва в организирането на Национална здравна общност.
• Става професор в Лондонския медицински университет за жени.

Докато проучвах тази упорита жена, през цялото време си мислех едно нещо – че сме се разглезили. Понякога усилията ни се струват твърде много; пътят – твърде дълъг; хората около нас – недоволстващи; обективните обстоятелства – непроменими. Това са оправдания. Ако Елизабет Блекуел е мислела по този начин, дали щеше да има жени лекари днес? Никой не знае… А, ако се беше отказала по средата?